Белозем е сред 20-те най-големи села в България. То е едно от най-големите села в Пловдивска област, разположен на 30 км от град Пловдив, в Горнотракийската низина. Землището на селото на югоизток достига до река Марица, а през селото преминава река Сребра. В околностите на селото има два карстови извора Сатма бунар и Чирпан бунар.
Първото наименование на селото е Герен, което на български означава бяло място. През 1914 г. то е преименувано на Белозем. Преименувано е с. Герен (на турски: Giren) на с. Белозем без административен акт.
Около селото се намират 20-ина могили. В началото на XX в. братята-чехи Херман и Карел Шкорпил са описали 18 от тях. През пролетта на 1922 г. българският учен Борис Дякович намира два мраморни барелефа с изображения на трите нимфи в група със Зевс и Хера. Те са открити насред полето в малко кладенче, вероятно използвано в древността като светилище.
По време на Римската империя, на 2 км южно от селото е минавал пътят Виа Милитарис, свързващ Западната и Източната римска империя. Пътят е известен на местните хора като Друма. Посока на изток на около 2 км. се намира крепостната могила Асаелъка. Там се е помещавала станция за смяна на коне и охрана на пътя.
Освен българи и турци в района на Белозем са живели и татари, за което свидетелства наименованието на една от могилите Татар мезар (татарско гробище). През 1845 г. пловдивския католически епископ Андреа Канова, с личното си посредничество пред турските власти и с попечителство си над всяка от извършваните сделки за закупуване на земи от изселващите се турци, улеснява преселването на жители от село Калъчлий в Белозем. Така започва да се формира католическа колония в селото.
През 1845 г. в селото е организирано първото килийно училище, а десет години по-късно започва стоежа на два храма – православен и католически, които са завършени за две години и скоро след това осветени.
Абсолютно всички сгради в село Белозем са били разрушени или засегнати от Чирпанското земетресение през 1928 г.
През 2020 г. е издадена книгата „Белоземски хроники“ с автори Матей Марков и Евдокия Пенкова.
