В България има още едно село със същото наименование в община Радомир, област Перник.
Село Драгомирово се намира в средната част на Дунавската равнина, на 7 – 8 км южно от река Дунав, 13 – 14 км югозападно от общинския център град Свищов и около 57 км северозападно от областния център град Велико Търново.
Съседни на Драгомирово са селата: Морава – около 7 км на югозапад; Стежерово – около 8 км на запад; Българско Сливово – около 5 км на североизток; Козловец – около 9 км на изток-югоизток; Овча могила – около 9 км на юг.
Селото – тогава с име Делѝ Сюлю̀ – е в България от 1878 г. Преименувано е на Драгомирово с Указ № 249 от 23 ноември 1884 г. – в чест на руския генерал Михаил Иванович Драгомиров, командващ 14 пехотна дивизия, първа форсирала река Дунав при Свищов през нощта на 26 срещу 27 юни 1877 г. и установил за известно време щаба си на това място.
До Руско-турската война от 1877 – 1878 г. село Дели Сюлю е мюсюлманско, основано през първата половина на 16 век и заселено с турци, а след Кримската война 1853 – 1856 г. турското правителство заселва на това място и кримски татари, както и черкези и абхазци от Кавказ.
Препитанието на новите заселници е от скотовъдство, най-вече отглеждане на коне, както и от грабежи. В началото на лятото на 1877 г., заради нарасналата заплаха руските войски да форсират Дунав и да започнат бойните действия на обявената война, мюсюлманите напускат селото, като разоряват при това с грабежите си малкото негови български жители, както пише очевидецът, руският писател – доброволец във войната Всеволод Гаршин.
Селото е едно от петте села, заедно с Асеново, Брегаре, Бърдарски геран и Гостиля, в които се заселват банатски българи завърнали се след Освобождението 1878 г. от областта Банат на Австро – Унгария в земята на своите предци.
Според записките на първия банатски българин – заселник Иван Василчин, през 1879 г. в селото има 24 български къщи на православни българи от Пиринска Македония и балканджии, заселени преди и по време на войната.
В село Драгомирово, още с началото на населването му с българи след Освобождението, се обособяват три основни махали, две от които католически, наречени банатска – на банатските българи с енорийски храм „Пресветото сърце Исусово“ (построен през 1888 г.), букурещка – на българи-павликяни, завърнали се от селата Попещ Леордени и Чопля (впоследствие квартал на Букурещ) с енорийски храм „Свети Петър и Павел“ (построен през 1922 г.), и православна („влашка“) с енорийски храм „Св. Иван Рилски“ – основана от православните българи – преселници от Влашко през 30-те години на 20 век. В православната махала освен българи от Влашко се заселват и балканджии, а през 1922 г. – и бежанци от Вардарска Македония.
Гарата на селото има своя уникална и тайна история. От там през 1922 г. е преминал през една ноемврийска нощ на път за Париж като военен кореспондент и великият американски писател Ърнест Хемингуей. След като е работил известно време като журналист във вестник ”The Kansas city star”, младият Хемингуей решил да се присъедини към армията в Първата световна война. Той обаче не издържал тестовете. Затова заминал на фронта като представител на Червения кръст. Впоследствие станал военен кореспондент. На фронта Хемингуей открил любовта, в лицето на медицинската сестра Агнес фон Куровски. Историята им обаче била много кратка, защото. Ърнест бил ранен и получавайки награда за храброст бил принуден да се завърне в Америка. Много се говори за това, че именно в с. Драгомирово великият писател е изживял още една любовна тръпка – с дъщерята на гаровия началник на селото. И тази история станала култова. Защото е филмирана от българския режисьор Светослав Овчаров в неговата кинокартина – „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“.
